Позицията на БНД за:

Не е ли тъжно, че често пъти в навечерието на Коледните празници, ни се случва да научаваме новини свързани с нечия нелепа смърт.
Не е ли тъжно, че вместо да се подготвяме за времето което ще изкараме със своите семейства по Коледа и заедно с приятелите си ще посрещнем Новата 2009 година, ние гледаме поредния жесток сбъсък на живота с реалността.
Преди време с едни приятели си говорехме за българско кино, и мисля си, не ли причината, че живеем в абсурден житейски сценарий, затова и да нямаме добри български филми. Не е ли сценарият, основата, на която трябва да стъпи режисьора, актьорите и целия екип, за да направят нещо стойностно?
Не е ли тъжно, че обществото не знае и не може да изрази гражданската си позиция по поредното показно престъпление?
Тъжно е, поне така си мисля аз, а думите-пожелания – „Весела Коледа” и „Щастлива Нова година” звучат някак фалшиво. Как ще бъде „весела” Коледата, когато отново кръгри маси, описващи нашето безмислено движение в кръг, и малобройни шествия ще борят законите на улицата. Как ще е „щастлива” Новата година, когато на всички стана ясно, че световната икономическа криза ще ни „връхлети” именно в тази „щастлива” година, когато се очаква безработните да бъдат с пъти повече, когато в националното стопанство ще има пониятия като „икономически разтеж”, по-скоро като бъдещи пожелания, когато доказано провалили се политици се усмихват в шоупрограми, и самодоволно заявявят, че очакват да продължат да управляват страната, и хората, обещството просто им ръкопляска.
И все пак ще си пожелаваме :”Весели коледни празници и щастие през Новата година!”, нищо че едва ли ще имаме визия, как ще се справяме с уличното безнаказано насилие, нищо че някое (поредното) семейство ще бъде „почернено”.Какво от това, та това е нещо нормално, нали сме част от големия свят, нали и там гледаме по филми и телевизия, как стават убиства, а обществото си продължава своя път на развитие. Но разликата е, че там назапад, онова общество се нарича гражданско, а при нас?
При нас, при българите, убийството не е просто акт на отнемане на човешкия живот, убиството е нашето ежедневие, в което всеки гледа да избута, да се оправи сам за себе си. Убийството е само овеществяване на духовното ни умиране, нечутите викове за помощ на студента, са огледалото, на нашето общество, то е в безпомощно състояние, бият го и го ритат управяващите, то вика за помощ, но никой не ни чува, защото ние сами си убихме гражданското общество, още преди да се роди. Ние сами избрахме пътят на оцеляването, а не този на развитието. Защото един човек останал сам самичък, не му остава нищо друго освен да оцелява, а бидейки учасник в дадена група, пред него се отварят различни хоризонти и възможности за развитие. Ние сме сами, всеки ден си потвърждаваме избора да си бъдем сами, да си оцеляваме, това е нашето любимо и единствено занимание. Оцеляването ни е изпълнено само с веществено-материалните нужди на нашата плът и ние сме се съсредоточили точно в това.
И за да докажват своята действителност на оцеляващи, и премиер и министри се изказват и доказват: как нямаме нужда от европарите,как онези от Европа са лоши, само търсят причини да ни наказнат, но ние сме над всичко и над всички, и ще можем да се справим и без тях, другите от Европа, как криза в нашата срана няма и неможе да има. И са напълно прави, защото за какво му е на едно правителство, което се стреми да оцелее в пълния си мандат няккави си полагаеми субсидии, средства за развитие, та те са излишни. Важото тук е да се запишат в историята, че са правителство, което е оцеляло до края. Каква криза би „навестила” общество, което е заето просто да оцелява. То не иска, няма планове и мечти да се развива, че една кризата да унищожи развитието му, то иска да си оцелява.
И си мисля, че смъртта на студента, не е просто поредния нещастен случай, не е просто една лична трагедия, а това е трагедията на българското общество, което вика, но няма кой да го чуе, това е смъртта на гражданина на тази страна, който от никого и от никой неможе да очаква помощ, подкрепа, съдействие.
Но съм сигурен, че ни очаква поредната Коледа, на която ще сме забравили за поредната човешка трагедия, опиянени от битовия алкохолизъм и неспособни да мислим за друго освен за препълнените с ястия маси, които ще са пред нас. Поредната Коледа, когато ще се опитаме да си откупим греховете за цялата година, не като отидем на църква да се помолим и запалим една свещ, а нещо много по-лесно, много по-модерно, много по-ясно, просто с едно обаждане на някакви си благотворителни телефони (на които междувпрочем ще ни вземат и данък добавена стойност, защото държавата трябва да получи своя дял от „проговорилата ни съвест”). Защото да живееш в кампанийност, е още едно доказателство за идеята, че ние просто оцеляваме. Оцеляваме или се стараем да оцеляваме до поредната благотворителна кампания. Без ясна визия, че кампанията не е нещо лошо, но е нещо, което е „циклично” по своя характер и няма и неможе да доведе до накакъв съществен резултат, някаква съществена промяна. Но ние не искаме промяна, ние не искаме резултати, ние сме си кампанийно доволни, защото оцеляваме.
Поредната „нова” година, в която: ще се стараем да оцеляваме, ще ни е все едно кой ни управлява, в която отново няма да си направим „труда” да гласуваме, отново ще обвиняваме малцинствата, че се изпратили този или онзи в Парламента, година в която най-важото събитие, наред с ежедневното ни оцеляване, ще бъде - кой ще стане футболен шампион на България, за да знаем, на кого ще се радваме, когато го побеждават второ или третодивизионни европейски отбори. Но това е отново част от нашата основна концепция в живота – да оцеляваме.
И все пак: Весела Коледа и Щастлива Нова година!
Бог да прости Стоян Балтов!